На пролет
Сломена. Не простена, не потръпна.
Дъхът й просто се изниза.
Смехът в очите й помръкна.
Смъртта бе близо. Толкоз близо.
Да... тя желаеше да види
света във всичките му шарки
по пъстрите прекрасни миди
под парещите летни арки.
И да... жадуваше да вкуси
от сочните и едри круши
на топлата и зряла есен,
след спомена за лятна суша.
А как копнееше да чуе
на северния вой стрелите,
когато във нощта нахлуят
със боен вик и я размътят.
Да сети техните бумтежи
по нейните врати споени,
дъха им от кристали снежни,
рисуващ къщите стаени.
Напролет няма да я има.
За пролетта не бе мечтала...
Но тази зима, тази зима
и тази мръснобяла хала,
озъбила се под стрехите.
Не бързай, Пролет, чакай, Зимо,
почакай ме и не отлитай...
Напролет няма да ме има...
© Ирина All rights reserved.
