Страдален шепот от ума.

Завинаги разделят се, 

тя - крехко цвете и дете...

навън се стели пак мъгла.

Той гледа тихо във очите

на най-красивото момиче,

луна наднича в самота.

Целувка от крещяща страст, 

като че огън в океан,

или пък океан в пустиня...

лежи красива във анфас. 

Изстрадано "обичам те!",

или "признавам, че съм слаб",

дежурен часовой с костюм,

на нейните усмивки раб.

А ето - вън дъждът вали,

отмива маски и сълзи,

лъжи и непотребни думи...

"Още веднъж ме целуни!" -

изгубено крещи ума ù.

3.03.2011г.