На ситите сърцата са от камък
Сгромолясаното слънце в сърцето ми,
с уморени сълзи плаче на глас,
но наточения жаден ръб на брадвата
ми напомня, че все още съм жива.
Жесток и суетен, хаосът ни пренарежда,
лъжедобрите ликуват в първите редици,
обезчестена, четирилистната детелина
ухажва с примирението си несбъдването.
Молитвата на истината тъжно мълчи в ъгъла,
на ситите сърцата са от камък,
не е актуален вече катранът на ада,
в капаните земни гладните се гърчат.
Апокалипсис извайва злокобни знаци,
истината бяла вгражда в черно разпятие,
коленичила на дъното, надеждата се вглежда,
сред черните лястовици да види бялата,
но дали ще успее и кой път извежда
от пъкъла земен към вратите на рая...
Дали душата ми, рана до рана цялата,
ще възкръсне за ново светло себевричане,
дали ще преодолея безвремието,
частица небе в очите си съхранила,
на границата на безсилието
и мечтата за сбъднатата Пепеляшка...
© Кръстина Тодорова All rights reserved.
