Сгромолясаното слънце в сърцето ми,
с уморени сълзи плаче на глас,
но наточения жаден ръб на брадвата
ми напомня, че все още съм жива.
Жесток и суетен, хаосът ни пренарежда,
лъжедобрите ликуват в първите редици,
обезчестена, четирилистната детелина
ухажва с примирението си несбъдването.
Молитвата на истината тъжно мълчи в ъгъла,
на ситите сърцата са от камък,
не е актуален вече катранът на ада,
в капаните земни гладните се гърчат. ...