На свечеряване
Отмаряш си, дядо, пред райските порти
с цигарата - дяволски серт.
И ангели бели на гневни кохорти
осъждат те – тръбен концерт.
Надпяваш ги с твоята “Дено, ой, Дено”,
отлитат, незнайно къде...
А баба ми Денка със звънко вретено
къделята облак преде.
Търкулва се слънцето – медена пита -
и хуква след нея денят.
Самотният вятър брадясал се скита,
в душата му грижи гнездят.
Провижда се пътят ми – право в небето.
За земното шия торба.
И светло, и тъмно ще ми е отнето –
какво ли тя може побра?
А лунният резен е няма камбана,
изхлузен от дядо цървул.
Как искам завинаги тук да остана!
Но Господ си свирка, не чул.
© Аноним All rights reserved.
