На Свети Валентин умря любовта
Промяната във формите ми ме караше да пея.
Езикът им не беше труден за разбиране
и не веднъж ме изчервяваше пред момчетата.
Майка ми не ме учеше на това
и малко или много аз преувеличих децибелите им.
Лошо време и лоша компания в нечия къща
полази „паяци” и ме завладя
безкрайно дълго и безкрайно далеч ...
Без романтика, ужасно вероломно
се разпадах, крещейки „Не!”,
и мразех себе си и тях.
Имаше клетви и все лъжливи,
нечии синове, които ме взеха за луда,
направиха всичко, за да отрекат.
„Такива като мен!” – Каква съм аз?
Това тяло бе мое, но не можех да го гледам.
Навсякъде миришеше на кръв,
синини и бледност дълбаеха живота,
а аз се учех да възкръсвам.
Това, което трябваше да е най-хубаво,
вече никога нямаше да бъде.
Напразно всичките пера и четки,
напразно „Ромео и Жулиета”,
напразно радостта да съм жена.
Не се опитвам да докосна струните ви,
не пиша шедьовър,
не е подготвен номер, за да ви изпитам.
На Свети Валентин умря любовта.
Аз останах, въпреки меланхолията,
гледах красивите лица на момичетата,
свързаните ръце, прегръдките и целувките
и ден след ден се завръщах при себе си,
тихо и неусетно, докато ми говореха
и растяха пред мен с нежните си форми,
а аз разбирах, ох, как разбирах езика им,
но не можех да ги спася!© Дими Фильова All rights reserved.
