На съпруга ми, с любов
До мен си вече... тридесет години
/за някого това е цял живот/.
Какво ли не изписах, все във рими,
какво ли не видях по път суров.
Но ти стоиш като скала огромна,
подпираш ме, за да не падна аз.
Бездумно ми подаваш бяла стомна
препълнена с живителна вода.
Веднъж не ме предаде, не избяга,
не те изплаши женският каприз.
С търпение очакваше заряда
единствен да призная теб за вис.
И ето, пак душата се отвори.
Разлакана, обичам те, мълви.
Прости й за житейските несгоди,
които тя неволно сътвори.
Прости й за сълзИте, за кошмара,
за черното обгърнало дома,
за болката, за мъката в олтара...
/без теб не би се справила сама/.
Ти бе и ще останеш верен стожер,
макар от загубата да горчи,
аз вярвам, щом сме двама, че ще можем
ранената съдба да извървим.
© Таня Мезева All rights reserved.
