Тръгваме вече, беше ни истинско,
слънце пладнуваше в жадни очи.
Чувствата бликат, сълзи разплискали,
стръкче пелин във душата горчи.
Но ни повежда, светла, пътеката,
с росни надежди към новия дом.
Хлябът ухаещ не винаги мек е -
шепне ми звездният стар метроном.
Няма обръщане. Бъдното вика ни.
Стискам ръката ти с много любов.
А във следите ни вяра пониква,
сякаш посята от тих благослов.
© Мария Панайотова All rights reserved.
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
