Началото.../в памет/
В памет на Пепа Николова...
Започва.
.......
От сиво в синьо.
Стъпки
в мръсен сняг.
Порталът,
стълбите,
и стаите.
Вървя
по
тесни коридори...
И...
Дървен,
черен
под.
Във тъмно...
Сцената.
Прожекторите
горе
спят –
угаснали
и празни,
и почиващи.
Уредбата
говори с
женски глас:
- Колеги,моля,
репетиция!
Прожекторите
вече
мигат.
Протягат се,
въздишат
и отварят...
очите си.
А режисьорът:
- Дай ми коридора!
Прожекторите,
свити в ложите,
ни поздравяват.
Един от тях
обаче...
Плаче -
сляп човек.
И гледа ме,
и чувам глухо
шум
от хора,
публика...
Да!
Погледи,
нетърпеливо
чакащи
завесата
да се разтвори
и нещо
да се случи...
Шумно е
и е красиво,
и нямо
някак...
Ръкопляскане...
И рязка
тъмнина...
И тихо!
Започва
краят
от началото.
И светят
право във
очите ми
прожектори!
И мисля,
че не виждам,
но виждам
редовете -
чак до седмия!
Слепецът -
мъртвият прожектор,
не спира
да ме гледа и
прошепва ми:
“Играй,момче!”
И аз
играя...
Днес виждам редовете,
чак до седмия!
Играем
в цветове
облечени -
артистите
от този малък
театър...
Да,да -
играем...
И така
до
края...
И дори след него!
Защото хора има
и след
седми,
и след дванайсти
ред...
Да!
Има!
Има
живот и в слепотата,
и след нея,
има...
Аплодисменти!
“Браво” и цветя...
Това е...
краят.
Краят е това...
Покланям се
на слепия прожектор
и на хората.
Защото вече
няма роли,
и няма първи
и последен
ред.
А има само
музика
и хубави лица,
събрани,
слети
във едно
с цветята ...
Защото няма
цветове.
И няма сиво,
синьо,жълто...
Защото вече
не играем,
а сме част
от онзи странен,
хорски шум -
в очакване
завесата
да се разтвори...
Всички чакаме,
притихнали
и неми...
ръкопляскаме...
И рязка
тъмнина...
И тихо!
Началото
на пътя
ни
започва...
.......
Започва.
.......
От сиво в синьо.
Стъпки
в мръсен сняг.
Порталът,
стълбите,
и стаите.
Вървя
по
тесни коридори...
И...
Дървен,
черен
под.
Във тъмно...
Сцената.
Прожекторите
горе
спят –
угаснали
и празни,
и почиващи.
Уредбата
говори с
женски глас:
- Колеги,моля,
репетиция!
Прожекторите
вече
мигат.
Протягат се,
въздишат
и отварят...
очите си.
А режисьорът:
- Дай ми коридора!
Прожекторите,
свити в ложите,
ни поздравяват.
Един от тях
обаче...
Плаче -
сляп човек.
И гледа ме,
и чувам глухо
шум
от хора,
публика...
Да!
Погледи,
нетърпеливо
чакащи
завесата
да се разтвори
и нещо
да се случи...
Шумно е
и е красиво,
и нямо
някак...
Ръкопляскане...
И рязка
тъмнина...
И тихо!
Започва
краят
от началото.
И светят
право във
очите ми
прожектори!
И мисля,
че не виждам,
но виждам
редовете -
чак до седмия!
Слепецът -
мъртвият прожектор,
не спира
да ме гледа и
прошепва ми:
“Играй,момче!”
И аз
играя...
Днес виждам редовете,
чак до седмия!
Играем
в цветове
облечени -
артистите
от този малък
театър...
Да,да -
играем...
И така
до
края...
И дори след него!
Защото хора има
и след
седми,
и след дванайсти
ред...
Да!
Има!
Има
живот и в слепотата,
и след нея,
има...
Аплодисменти!
“Браво” и цветя...
Това е...
краят.
Краят е това...
Покланям се
на слепия прожектор
и на хората.
Защото вече
няма роли,
и няма първи
и последен
ред.
А има само
музика
и хубави лица,
събрани,
слети
във едно
с цветята ...
Защото няма
цветове.
И няма сиво,
синьо,жълто...
Защото вече
не играем,
а сме част
от онзи странен,
хорски шум -
в очакване
завесата
да се разтвори...
Всички чакаме,
притихнали
и неми...
ръкопляскаме...
И рязка
тъмнина...
И тихо!
Началото
на пътя
ни
започва...
.......
© Ясен Крумов- Хенри All rights reserved.
