Надежда
Надежда
Самотата се стеле в коприна.
В две обречени, тъжни очи.
Още чакам вратата старинна
в полунощ да изплаче: "Стани!"
Тръпна сутрин насън в тишината
с твоя глас да отекне: "Любов!".
Неизпратени стенат писмата -
бели птици в камбанния зов.
Черна орис ридай от стената.
Страшна болка. Безбройни вини.
Ще дочуеш плача в тъмнината...
А на мене може би ще простиш!
Много дни ще отминат. Залязва
есен златна в сърцата ни тленни.
Открехни обичта си да вляза,
в пътя дълъг нека бъдеш до мене!
© Теодор Петров All rights reserved.
