Надеждино поле XIV

ХІV

Вън не бодли роза е впила,
а зимният вятър фучал.
Стъклата потръпвали диво –
в тях ледни дантели чертал.

Небето висяло беззвездно
под тъмния облак продран.
Студена, нощта непрогледна
очаквала жертвен курбан.

В леглото се вила Надежда –
сънувала призраци тя
как дявол с рога в безнадеждна
прегръдка душил я с ръка.

Тя скочила. Дяволът чезнел,
а в стаята – мир, тишина.
Но кой ли в покоите дебнел
с кама и револвер в ръка?

Вратата без шум кой разтваря?
Не е ли гост дяволът пак?
И ужасът пак разговарял
на ти с непрогледния мрак.

Промъкнал се беят и ето
той сам – Мефистофел в ръст цял.
Ни вопъл, ни стон, а сърцето
ще пръсне! Викът й замрял.

След малко глух глас заговорил:
– Надежда, не ме ли позна?
Дойдох. И за зло и добро ли
ти моя си, в плен и сама!

Стоян ми покоя разбуди,
обградил палатите вън –
гяурите страшни и груби
са моя кошмарен зъл сън.

Haрежда, ако не искам
теб цяла на тях да предам,
палатът ми с огнени вихри
ще лумне в стихиен пожар.

Ти тук си, при мене, в ръцете
ми твоят живот е, уви!
Аз нож ще опра до сърцето ти,
че моето горко разби!

И само и косъм да падне
от мен или някой слуга,
то ножът ми остър и хладен
ще тъне във твойта снага!

Но моят живот е в опасност,
той жаден дошъл е за мъст.
Честта ти ще взема, туй ясно е,
а после - да стана на пръст.

Надежда немеела бледа,
лицето й – лунен бил лик.
Тя сякаш театър лош гледала,
сломена, без порив, без вик.

Косите – до рамото бяло.
Ще има ли този път шанс?
А нощница и наметало
загатвали бюста и ханш.

Венера отгоре видяла
магичната сила на плът.
Тя себе си в нея познала –
неземна богиня на път.

Посегнал на нежното цвете
той роза да къса в нощта.
Прегърнал я бурно, в ръцете му
се виела стройна снага.

Но вече слабеела. Ножа
в плътта й за миг се опрял.
С последно усилие – Боже!
Забила в гърди му кинжал!

С кинжала така се изхлузил
на пода трупът му сред кръв.
В очите Надеждини ужас
прокраднал се в стаята пръв.

Но вярата тя не сменила
и своята чест не дала!
Да съди самата Темида
виновна дали е била.

В едното блюдо – чест и вяра,
а в другото – сбъркан живот.
Клони ли към ад или рая –
ще каже единствено Бог!...

Тъй клетвата люта на Пано
застигнала бея проклет
нанесъл му толкова рани
и мъки безкрайни – безчет.

Най-сетне със стъпките тежки
влетял през вратата Стоян.
Надежда – в прегръдки горещи,
безмълвна, без сълзи, без блян...
 
Тук думите нямали място,
сърцата туптели в едно.
И в бъдеще виждали ясно
едно малко семейно гнездо.

( Следва )