Наесен орехите чупят ги с молитва
| И днес ме имаш като на празник - различната добра. (най-вече малка) С години молиш ме да спра, да пиша, мамо - това, което ме разяждало от вътре, не можело да бъде истинско отвън. А аз боля с ръцете си, защото имам в погледа - мълчание към всяка реплика накриво и всяка празна длан. И към момичето, което се е скрило под масичката в коридора, във тежко синьо - и май все още си е там. Говорех си със сенките на татко по сивите стени, а уличните лампи - странно цели угасваха във опитите ми да сме сами. (Не си прости - и аз не му простих) Когато всичко свърши и свършена съм аз, ще ме целунеш ли, сякаш пораснала съм в снимки, а за тебе още съм си... аз. Не ги измервах във очите си, но там покълнаха, от там береше ги и ти - съмненията и... ще ме обичаш повече, нали. Защото имам нужда. Защото трябва. Защото си... И някак си избягвам да присъствам на семейния ни мини хаос и не защото вечно съм проблемът, защото просто мястото ми не е там. (Самотникът най-добър е, когато е сам) Жестока съм, когато те обичам - до яловост от теб аз себе си изкорених. Напих те снощи със доверие, за да се скрия днес в черупката на ореха от втори клас... Но ти обичаш ме, нали, най-вече малка. Най-вече малка. Наесен орехите чупят ги с молитва. |
© Киара All rights reserved.
