Най-светлата пътека
1.2K
0
7
Тя тръгна. Небето се озъби.
Не искаше във болка да се къпе.
Тя нямаше си никой – син прокуден,
по чуждите земи краката тътри…
Петачето, потулено във мрака,
не искаше ръката да напусне –
единствено ú бе то за „Оттатък”…
на светло ли - мечтаеше напусто…
Синее погледът като небето.
Две лястовички в него прелетяха.
Получила бе вести отдалеко:
„Пристигам, мамо, чакай ме на влака.”
Небето се усмихна и заплака.
То спусна ú най-светлата пътека.
И тръгна тя по нея да го чака,
и заедно останаха, навеки…
© Криси All rights reserved.
