Налей, налей... пътеката е хладна...
... Но никога деца не ражда голямата любов.
Петър Алипиев
Налей, налей... пътеката е хладна...
Пътеката – остана без душа!
Поискай ме – по изгрев, и по пладне!
Ще дойда! И с крилата. И пеша.
Поискай ме! До звук ще се разлея.
Китарата – ще плаче вместо мене...
А аз – ще пея. През сълзи ще пея! –
за всички мигове неприютени.
За болката, която в мен мълчеше.
За греховете – с бял конец съшити...
За Птицата, която ни кълнеше –
докáто правеха любов душите ни.
Но ти налей! А аз ще ти попея...
(китарата ще плаче вместо мене)
И после – дълго любовта ще зрее –
напук на всички мостове срутéни!
Налей! Налей! Душата ми е жадна.
Налей, за Бога! И не се страхувай.
Голямата любов – деца не ражда!
Но, с нея никога не се сбогувай.
Налей, налей! И огъня подклаждай!
Докрай да ни овъ́гли! Да не спира!
Голямата любов... деца не ражда.
Ала, без нея... се умира.
Със поглед само огъня подклаждай!
До дъх да изгоря. А ти наливай!
Голямата любов – деца не ражда.
Но, само в нея... истински сме живи.
© Гълъбина Митева All rights reserved.
