Наливам ти любов!
Във нощите, когато теб те няма,
(те сякаш са звезди и нямат чет),
Луната от тъга се уморява,
и някак си не ѝ се ще да свети...
И кротко мами утрото с надежда,
защото тъй самотни са ръцете,
протегнати от страст и от копнежи,
без тебе да усещат до сърцето ми...
А толкова съм целият – желание,
че спират гласовете посреднощем,
не чували, тъй влюбено дихание,
по стонове, несбъднали се още...
Събличам се до голото в душата си.
По блянове оставам и по нежност.
Наливам ти любов ако си жадна,
и имам толкова, да пиеш цяла вечност...
Стихопат.
© Данаил Антонов All rights reserved.
