Дъждът със сребърни карфици
в очите ми забива гнет.
Изпращам прелетните птици,
с носталгия по теб обзет!
Мълчи луната, ожалена,
покрита с облачен воал.
Руши се всичко мигновено,
и сякаш, че не съм живял!
Откривам скритото в ръмежа.
Надявам се да е добро.
Сълзите тънковласа мрежа
прикрива с водно болеро...
И нито шапки, ни омбрели
ни пазят от пороя див,
а снимките ни избелели
остават в прашния статив!
И общата ни алегория,
и нашето съвместно “да”,
заприщи делникът в затвора
с лъжливата си свобода.
Отсъстват думите „любими“.
Расте раздялата, обръгва.
И в наниз от тъжовни рими
накрая обичта си тръгва!
18.02.2021 г.
Из "Пътник през Рая"
© Владислав Недялков All rights reserved.
Поздравявам те, скъпи Приятелю!