Нарисува ми душата
Звънват чаши и искри смехът,
а нейде някой плаче тихо.
Така е устроен светът -
да шевства вярата на сития.
А надеждата е захарен памук,
остава пръчка във ръката.
и животът е живот напук
на оная, старата с косата.
Трапезите препълнени с храна,
а душата никой не я пита.
И става скитница от самота
с овехтяла дреха на мечтата.
И носи се камбанен звън,
заря и пукот на шампанско.
От студ бедняк умира вън
и ангели го водят в небесата.
Така рисуваме си светли дни -
като мираж на пътник сред пустиня.
Духна вятър, свещица угаси
и душата тъжна си замина!
© Слава Костадинова All rights reserved.
