Насипни мечти
Всяка моя снимка е тъжна... и всяка моя душа е износена...
Постоянно мисля за мислите и те ме връщат в живота, където
не смея да избера любовта и съм само тъжна част от тъмнината,
където сърцето ми е отдавна изтрито и не вярвам... на себе си даже...
И сякаш цял живот се взираме в екрани,
цял живот очакваме любов,
и цял живот живота ни предава,
предадени... а мислим за доброто...
И взимаме мечтите си насипно,
борбата си отлагаме напразно.
Животът ни не стига за обичане
и думите не стигат за съдбата.
Когато силни сме, изглеждаме слабаци,
когато мислим, сякаш сме без дъно.
Не осъзнаваме, че чудесата
се случват някак в промеждутък...
И всичко дадено - не могат да го вземат.
И няма никога да е отнето.
Но губим любовта и губим себе си,
не се завръща миналото време.
Душата ми е лирика без думи,
звучи така ужасно, гневно в този миг...
А в следващия се прокрадва между пръстите ти...
И не мога да напусна този ад и не мога да избягам от съня...
Като гъсеница след тежката метаморфоза,
само че не станах пеперуда...
© Ивона Иванова All rights reserved.
