Както мъртвите рози 
няма никога да цъфнат,
така и любовта ми
няма да възкръсне.
Няма да се върне

миналият тремор 
и горещото очакване на думите ти,
капещи в главата ми разбъркано.
Ние сме си същите,
различно е обичането,
всеки смила със различна скорост
хапките на самотата си.
Аз съм алергична към обеми,
ти заемаш много място,
движиш се злокачествено в моите съдове.
Аз стоя затворена на тъмно,
чудейки се как да се накажа.
Зверски студ те дебне и пулсира в мен.
Иска ми се да не бях човек.
А ти стоиш като част от пейзажа,
който никой никога не снима...