Не бива, сине, да се учиш
Отивам си ненужен никому.
Какво остава подир мен?
Сурови поетични викове
по този свят опропастен,
усилията да направя
от думите си светлина...
Сина си учих да забравя
обидите на глупостта.
В очите исках да се вглежда,
не в мавзолейните витрини
препълнени със безнадеждност
от кич и ценови картини.
Посочих му самата диря.
Той тръгна. Аз се уморих.
Но трябва ли да го възпирам,
щом вярата си му разкрих?
Мечтая изгрева му ярък
преди да свърши моят ден.
Ще се лиша от сетен залък,
за да успее, но до мен...
Да, знам, че утре ще се случи,
борбата с хъс ще продължа...
Не искам, сине, да те уча
да чакаш свойта свобода!
Какво остава подир мен?
Сурови поетични викове
по този свят опропастен,
усилията да направя
от думите си светлина...
Сина си учих да забравя
обидите на глупостта.
В очите исках да се вглежда,
не в мавзолейните витрини
препълнени със безнадеждност
от кич и ценови картини.
Посочих му самата диря.
Той тръгна. Аз се уморих.
Но трябва ли да го възпирам,
щом вярата си му разкрих?
Мечтая изгрева му ярък
преди да свърши моят ден.
Ще се лиша от сетен залък,
за да успее, но до мен...
Да, знам, че утре ще се случи,
борбата с хъс ще продължа...
Не искам, сине, да те уча
да чакаш свойта свобода!
© Валентин Йорданов All rights reserved.
Хареса ми!
