Заваля. Минувачите бързо на сухо прогони
и останахме аз, този стих, и любимият град.
Шепа златни листа вятър хвърли от мокрите клони,
а разумните още на топло в леглата си спят.

Над главата ми бие припряно звънарят камбана,
шепа бабички бавно отиват към близкия храм.
Дали вярват не знам, но за сламка поне ще се хванат –
своя рай, своя Господ – усмихнат беззъбо оттам.

А небето е празно отдавна. (Луната ми каза).
Ще получиш в живота си само каквото дадеш.
Сам избираш – да бъдеш въздигнат, или пък наказан.
Колко струва душата ти? Колкото тънката свещ?

Не чети този стих, че на ерес е той равнозначен,
а го пише сърцето ми. Целият град занемя.
Като мене небето се учи от обич да плаче,
с топъл дъжд да прегърне коравата грешна земя.