Не дишам
Не дишам. Сгъстен е въздухът,
от многото обичане взриви се,
във пламъкът душата ми гори,
разпръсната на парчета спомени.
Този огън, изгарял е съня ми,
със пламналите си въздишки,
от обичта, посята във телата,
останаха ми ръбестите белези...
... И утрото, което не догонихме.
И залеза, във който не потънахме,
на времето следите се изгубиха
след радостта, която не допихме.
Над пламъка от своето обичане
разпръсвам се в кристали от сълзи,
ръцете си на възели ги сплитам,
от страх да не прегърна твоите.
Не дишам... ако въздухът достигне
дробовете ми, сърцето ми ще изкрещи,
че още много те обичам... Не дишам,
сърцето ми и днес ще трябва да мълчи...
© Евгения Тодорова All rights reserved.
