Не идва с грохот...
Не идва с грохот краят на света.
А в лятно пладне – с огън безразличен,
сред който два невръстни щъркела горят,
крилцата немощни в небето впили.
На оня страшен стълб пламтят
надежди, обич, синева, сърцата...
На кръста си от дим умря денят
и овъглени капят небесата
над празната земя. Сред празен свят
душите – бродници се лутат онемели.
Не щъркелите. Милостта умря
в човеците, от злото ослепели.
И влачат се през дните без любов
черупките човешки, пълни със пепел.
Заспали въглени. До пламък нов.
До изгрев нов – или до залез сетен.
© Мима Иванова All rights reserved.
