Не ме познаваш
Приюти очите ми във своите очи,
първичен плам им дай, за да прогледнат –
слепец съм от изплакани сълзи,
пустиня съм от съхнещи копнежи.
Наричай ме стихия, лудост, вик,
наричай ме и жажда ненаситна –
за теб съм ураган, избягал стих
и никой вече няма да ме стигне.
До прага ти самотен долетях,
в прозореца крилете си пречупих.
Дори от всичко да създавах грях,
невинна винаги ще бъда.
Пусни ме да се стопля във дома ти,
ръцете ми са скършени крила –
да те прегърна с тях е непосилно,
живот им дай – аз трябва да летя.
В пустинята си кладенец ще стана,
в оазис ще превърна лудостта
да те обичам без да те познавам,
за теб да съм оставена следа.
Пусни ме до огнището за малко,
във пламъка на огъня ме виж.
Не ме познаваш – аз съм твойта ярост,
готов ли си със мен да изгориш?
© Геновева Симеонова All rights reserved.
