Не ми се пише. Край. Финал.
Не ми се пише. Край. Финал.
Отлитна, в Горната земя
на музата Пегасът бял.
Да изтърпи не съумя.
Криле да свива – поко̀рен,
да замени нощта – за ден.
Да бъде за разходки ат,
да носи тежки телеса.
Унил, проскубан и нерад,
все да сънува небеса.
Душата си магична как,
да крие той сред кал и мрак?
С насмешка жилва го камшик,
тупти белязаната плът.
А шибащият е велик –
магията му сторва път.
А мракът има сто души,
поета кой ще утеши?
Пегасе, само намери,
светулков лъч, от славей глас,
щурче – заплакало в зори –
ще прати Бог дъга за нас.
Той чудеса ни обеща,
от люлка, нашият Баща.
Ще литнем двама до възбог –
Луната шие ти крила.
Суров животът е и строг,
такава ориста била.
Небето ще ни възроди
дори по-силни от преди.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
Тц!
