Не мога без душата
Листата ще разровя – октомврийски,
опадали след ледена слана.
И втренчен, гладен като за огризки,
ще търся сляпо своята душа.
Дали мъглите, стиснали простора,
попречиха ми да я видя аз?
Дали неблагодарни, злостни хора,
отнеха ми я с неприкрита страст?
Не мога без душата да живея,
макар че носи в себе си тъга.
Не се научих – даже не умея,
да действам само с разум и глава.
Душата ми солта е на живота,
подправката на всеки земен ден.
Не съм от тези, дето със охота,
не чувстват болка, има ли сломен!
© Данаил Таков All rights reserved.
