Не, не е...
Eсен не е, каза тя,
а въздишки листопадни
ронят шепот и листа
над смълчаните площади.
Слънце не е, но блести
сред бръшляна сплитка злато.
И кълчищните мъгли
люшват в дрипици билата.
И по жици сбират хор,
и засукват над гората ято,
не е късно, свирят сбор
птиците над планината.
Облак не е. Не вали.
Там трополят като капки
в жълто, охра и кармин
жълъдови шапки.
Тръгвай, чакам те в съня
на заспалата отдавна шума.
Не, не е раздяла, знам,
… само премълчана дума.
© Валентина Йотова All rights reserved.
