Не плачи...

Искам да се върна там, откъдето и дойдох,

да видя това, което дълги години съм гледал,

да се върна назад във времето вече забравено

и да си припомня за това, което съм дал.

Не плачи, животе, за стореното, не плачи,

аз не се сърдя на теб, аз съм си виновен,

нито майка ми, нито баща ми са искали

да се случи това точно на мен.

Не плачи, майко моя, мила и добра,

продължавай да ме въздигаш както до сега,

не плачи, защото и аз няма да плача –

не си помисляй това дори и на шега.

Аз се гордея с вас, обичам и желая,

мисля си за завръщането ми назад и мечтая,

но плаче животът ми и не позволява,

да се върна или не - все му е тая.

Дано някой ден пред къщата - на двора

да се спра и аз поне на минута,

и всички познати лица от едно време,

и къщата да не ми е повече надута.

Ще успея ли - не знам? Още мисля,

тълкувам и се надявам по въпроса.

Не искам да плача, но го правя,

ще трябва и за сълзите си да прося.

Не плачи, животе мой, толкова кратък,

не искам да оставам завинаги тук сам,

върнал бих се още сега на момента –

да заспя на моето място там.

Няма да плача, казвам го за кой ли път,

не плачете и вие, това е заповед от мен,

ще се видим непременно и ще се познаем –

всичко ще се случи в този ден.