Не по Давид Овадия
Не вярвам в мълчаливата любов!
В ръце, които тихо обещават.
Какво? Да изкопаят между двама ров,
та лумне ли страстта, да се избавят?
Дали очите, пълни със сълзи,
ще отговорят нямо на въпроса
какво в живота толкова тежи,
че сам човек не може да го носи?
Защо да си измислям знаци там,
където думите от корен съхнат?
Дори прегръдката да е красив роман,
от препрочитане ще се изтърка.
Да си отглеждам зайче по-добре!
Ще си го гушкам, милвам и обичам,
а то със свойто шепнещо носле
във вярност може би ще се зарича?
Аз вярвам само в смелата любов!
Която дръзва да руши прегради,
издигнати от някой "дървен философ",
че обич трябва тихо да се страда.
Любов, която сбира ветрове
и с тях по пътя си помита всичко,
изпречило се в жалък опит да я спре;
спонтанна, устремна, първична.
Любов, която няма да се убоѝ
да литне в смях и плач, и песни,
и с всяко свое действие кънти.
Аз вярвам в любовта. Изречената!
© Таня Донова All rights reserved.
Благодаря ти!
