Не политаме
Храним с вятър душите си тежки.
Не политаме.
Само слабеем.
Като грубо издялкани пешки
на дъски черно-бели
немеем.
И си сплитаме примките.
Дружно.
Зад гърба на света.
И на Бога.
Щом останем сами и ненужни
пустотата внезапно ни погва.
Не открил свойта свята пътека
с всяка стъпка обратно се връща -
тъй човекът проклина човека,
вместо лудо, до гроб, да прегръща.
А душите ни крехки се пръскат
на парченца -
превръщат се в пясък.
И морето разплаква ги.
Късно...
Бели чайки за сбогом им махат.
© Деница Ангелова All rights reserved.
