... не поради разпада на света
Когато ни е хубаво с някой, знаем, че го обичаме.
Когато ни е тъжно с някой, разбираме колко точно...
Живея като в унес. Ден за ден,
трасирайки в ненужното пътеки.
Душата ми е бродница навеки
в свят, сам от себе си смутен.
Лета стареят. Слънцето старее
и не лъчи, а спомени изпуска.
Попътен вятър кораби люлее
в морето от нетрайни чувства.
По изгревите дните отброявам.
По стъпките на чезнещите нощи
разбирам, времето топи се още
и стапя листове от календара.
Щом има сенки, може би са тука
и други хора. Все ми е оная.
Уединението ми доволно хрупа.
Дали ми е добре? Не зная.
Тишийните сълзи в очи засядат
и ни навънка, ни навътре.
Понеча ли с ръка да тръкна,
зениците ми се взривяват.
Бездушен въздух пълни дробовете,
да го издишам някак си не смея.
В мига преди светът да се разцепи
ме целуни. С надеждата да оцелея...
© Таня Донова All rights reserved.
