Не се научих как да се сбогувам
... с венец от диви гъски отлетя
и мойто лято – сякаш беше вчера,
и честно казано ме хвана яд,
че даже не остана за вечеря.
Как исках!... Струваше си да го спра,
да си вечеряме към двеста зими
и като стане лято пра-пра-пра,
тогава да му кажа: „Напълни́ ми
една килийка слънчева любов
да нося и на ябълките утре,
и на дъжда, в най-пълното ведро,
да капна мед и капка лавандула...“
Подреждам тишината като дом.
В очите ми две лястовици скитат.
Под стряхата е лятното гнездо,
а Карлсон удължава нощем дните...
... Не се отрони ни сълза́, ни звук,
не се научих как да се сбогувам.
Поне да бях опитала, напук...
най-невъзможните неща си струват.
© Красимира Чакърова All rights reserved.
