Не си отива лятото...
Октомври е. Не си отива лятото.
И още не е, стъклено студено.
Макар по жиците да дреме птиче ято,
което закъсняло е без време...
Мъглите не прииждат като призраци.
Дъждът не е протяжен с денонощия.
Картина някак, също като приказка,
в която със добро умира лошото...
А есен е. Не си отива лятото.
То тъй ще ми напомня все за тебе.
За твоето сърце и за богатството,
на слънчева душа и жарко време.
На китните нивя и на горите,
на тежки класове от златно зъ̀рно.
На дивите цветя и на тревите,
на Енювден, кога бера̀ по съмнало.
Октомври е. Аз вярвам на морето.
От жълтите листа ми става тъжно.
Най-синьото обичам на небето.
И топлият му чакан дъжд...
И ти не си отивай като лятото!
Желая да си личната ми вечност.
Жената на живота ми, която
ще носи хубостта си с цвят на нежност...
Стихопат.
© Данаил Антонов All rights reserved.
