Не си отивай дъжд студен, недей
Студът прониква в мен като врата
отворена до край срещу Всемира!
Заспя ли - като падаща звезда
ще мине през съня ми, без да спира.
Пращят в камината ми сухите дърва
и тишината тихомълком ми намига!
Знам - извървяното под моите крака
със всяка крачка към Небето ме издига!
Сега е Зима, но пристъпва Пролетта,
дъждът не спира мократа си лудост...
Тъга за мен е, но за дивите цветя
е извор на живот и пъстра хубост.
Могъл ли бих да кажа че снега
в дъжда е скрит и с вятъра пристига
за да полегне тихо в моите ръка
и да ми каже с обич: този път ми стига!
Не си отивай дъжд студен, недей,
измий отново тези спящи клони!
В крака на пътник молещи елей
с целувки влажни самотата ми прогони!
© Ангел Милев All rights reserved.
