Не си отивай никога!
Не си отивай никога! Недей...
Та колко повече в живота да те нямам?
Във мислите, в сърцето. Не.
Там винаги живееш и оставаш.
Във пролетни градини сме били,
и знойно лято, прегоряло.
Във есенни, мъгливи тишини,
а тази зима ще е тъжно-бяла.
Сега къде си? Имаш ли усещане?
В душата си - онази нужда да съм твой.
Да бъдеш моя. Сгушена в ръцете ми,
сълзи от обич да валят безброй.
Със стихове не мога да ти кажа,
как адски полудявам в самотата си,
и колко всеки миг без теб съм празен,
като небе, забравено от залеза...
А нощите... Ах, тази безутешност!
Звездите преброих, докато чакам.
Луната натъжих. Тя плаче по човешки,
тъй, както Слънцето за нея се надява...
Аз винаги към тебе, като скитник,
безпътен ще вървя, за да ги видя -
очите ти. Тогава, тъй усмихнат,
ще мога от любов да се наситя.
Не си отивай никога! Недей...
Със хиляди слова съм ти се вричал,
но ти ела и в мен изгрей -
тогава ще почувстваш как обичам!...
Danny Diester
25.11.2017
© Данаил Антонов All rights reserved.
