Не стигна времето за нас...
За първи път едва сега,
разбрах - не искам да съм тъжен.
Отива, идва любовта.
И никой никому не бива длъжен.
Защо е есен през октомври?
Мъглите толкова във мене са.
И щом те няма съм бездомник.
Като дъждовен облак без небе.
Не искам и не искам да съм тъжен.
Аз трябва да се радвам тъй, защото
земята извървях в безброй окръжности,
за да намеря тебе във живота...
Но, както често е написано,
(макар наопаки да пиша аз.) -
в една любов, така улисани,
не стигна времето за нас...
А трябваше да бъде пролет,
и аз да не приличам на октомври,
крила не стигат за далечен полет.
Самотна птица никой не я помни...
Стихопат.
© Данаил Антонов All rights reserved.
