Не ти ли стига?
НЕ ТИ ЛИ СТИГА?
Родино моя,
Майчице измъчена,
твоята земя е днес
не топла длан, а кожа
от гърбовете на децата ти одрана,
опъната да съхне
под прихлупено небе.
Земя разграбена и изтерзана.
скътала във пазвата си свята
скъпи кости и бесилките
на своите светли синове.
Земята ти богата
ражда златно жито.
Но овършаха я борци.
И ръфаха от нея вълци в овчи кожи.
Активни, силни бяха.
За златото и ножа
жестока бе борбата им.
Пищяха гайди и куршуми,
Пищяха майките, вдовиците, сираците.
А тъпаните думкаха по кожите,
бичове плющяха в Белене.
Дебелееха свинете.
Кървави хорА играха
по ожънати стърнища.
И съдеха народа си.
Осъдиха го. На тъмно
и престъпно бъдеще.
Изпълниха присъдата.
Днес със ножа същите
режат хляба за народеца
орал и сял, и жънал,
на малки, бедни залци.
Но те не стигат. И горчат.
Че златото го няма в житото.
Окрадено е златото.
Отпусната изстинала е
твоята "земя като човешка длан".
Не може да погали своите деца
и къс небе да им даде.
Прокудиха ги Каиновци.
Предадоха ги юдите.
От майка сториха те мащеха.
Нима не стига глас да писнеш с гайдите,
да затанцуваш, нестинарке,
по въглените парещи?
Дланта си във юмрук да свиеш?
Във твоите гори зелени
от век на века
свободни бродят духовете
на Аспаруха, Калояна и Паисия,
на Йово Балканджи,
и Дякона, и Ботйова,
на безименните ти мъже,
телата си оставили в окопите.
И крещят за правда.
Глух ли си, народе?
Сляп ли си?
Не ти ли стига игото?
Кървиш, мълчиш...
Повръщаш чалга.
Силиконовите ти жени не раждат.
Платени пеят за любов платена.
А без небе останали,
децата режат пъпната си връв.
От теб завинаги си тръгват.
Немили и недраги като някога
чужди по света да скитат.
Далеч от теб гнезда си свиват
и отглеждат своите птичета.
Ти за тях оставаш рана
да болиш в съня недосънуван.
Отлитат птиците от теб,
изтичат мозъците ти,
изтича ти кръвта,
топи се българския ген.
Вдигни се, събуди се.
И спаси се!
Без децата ти е мъртво твойто утре.
Без тях и ти, Българийо,
самоубийствено превръщаш се в история,
която внуците ти по света
не ще четат.
© Даша All rights reserved.
