Не тръгвай!
Ти знаеш, че животът си отива.
Говориш с мъртвите. Като на сън.
А погледът ти в нищото попива.
- Камбана ли проплака, мамо, вън?
Очите ти от някъде се връщат,
опитват се да ме успокоят.
Но после пак строят със татко къща.
А в мене две небета ромолят...
И виждам се - на стола покачена,
да търся дрехите за оня свят.
Ограбена, сърдита и ранена,
че ангели от мен ще те делят.
Дори не чувам твоята заръка:
- Отляво са, до селския сукман.
И в шепа думи спъвам се от мъка:
- Не тръгвай към небесния мегдан!
© Мария Панайотова All rights reserved.
