Не твърдя, че съм поет
Не твърдя, че съм поет
Не твърдя, че съм поет,
дори в рима не творя.
Не твърдя, че съм велик,
в историята лика си да оставя.
Всеки може да драсне някой ред
и да каже, че вече е поет.
Но едно е думите да редиш,
а друго да рисуваш със слова.
Ти може редовете черни да съзираш,
но аз виждам планини зелени,
виждам цветята нежни, крехки,
танцуващи от утринни лъчи.
Ти може да седиш в стая тиха,
но аз дочувам гайдата в Балкана,
усещам магията й силна,
идваща от друго време и място.
Тя пее песента на векове отминали,
време, което вече никой не помни,
отдавна избледнели от днешния ден.
Но аз съм част от тях и тъй ще си остане.
Може да ме наречеш чудак, странна сянка,
не ти се сърдя, дори усмивка ти дарявам.
Не твърдя, че съм поет велик,
не искам целияр свят името ми да помни.
Копнея само за една душа, мило сърце,
което докато вече тези редове прости
да види през моите очи, вечно дирещи.
Искам да види отвъд хоризонта
и да почувства това, което чувствам.
Защото когато сме двама, хванати под ръка,
светът ти се струва като древна приказка.
© Диляна Неделчева All rights reserved.
