Вероятно е твърде себична

нуждата наистина да я опозная.

Всеки ден тя е с нещичко по-различна,

но с какво точно? Дяволът знае!

Той е приятел на моите изкушения.

Твърде добре ги разбира.

Истински ги подкрепя.

Знае къде се намират.

Крия ги, в сянката на делата,

все по-далече от чуждия поглед,

но нали ми е късогледа душата…

Все някой ги изнамира.

Ето – върти ги в ръце

и оглежда човешките им дефекти.

Ще плати, ако сметне че са му на сърце

поучителните ефекти. И какво от това?!

Истината, за всеки различна,

щом поиска да жертва

безкористно някой своята суета,

ще му се види демонично – първична.

И сърцето, подплашено, ще възпре разума,

който твърди, че всичко разбира.

Гасне залез. Изгрява луна.

И подрежда се всичко някак различно.

Монологът се лъже, че води дебат с вечността,

за която нищо не знае.

Скрива облакът Млечния път

от очите, с които по него пътува букварът.

Виж, усмивка изпраща им Бог.

Радва се – те разговарят.

Има живот в техния диалог,

но животът ги лъже, че няма.