Не за друго
До нея все гълъби кацат:
не за друго – защото ги храни.
Отдавна изтръгна крилцата си
и остави душата си в рани.
При нея мъжът ù се връща:
не за друго – защото е свикнал.
И тя неизменно е същата –
над сърцето с медали от тиква.
Край нея небето се рони:
не за друго – защото е снежно.
Дървото с напъпили спомени
към тъгата ù клони навежда.
Зад нея денят пак притихва:
не за друго – защото си тръгва.
Очите ù слепи са стихове,
увенчали порутена църква.
Пред нея посоки се нищят:
не за друго – смъртта се довлече.
Дали ще избяга от нищото?
Тя тук беше, но всъщност – далече.
© Аноним All rights reserved.
