Небето
800
0
2
Във дланите си взех небето.
Поисках да го подаря на тебе.
То тъжно ме погледна, след което
ме изостави като куфар непотребен.
Не се отчаях! Тръгнах да го гоня.
Настигнах го и тъкмо да го хвана,
Слънцето от него се отрони –
в ръцете ми остави жива рана.
И странно, раната не ме болеше,
защото мислех за небето.
А Слънцето в ръцете ми гореше
със цялата си истинска потребност.
„Сега си роб, а аз съм Господарят”,
Му казах твърдо, без догадки.
„Човече жалък, не разбра ли,
че аз съм вечно,
а пък ти си твърде, твърде кратък.
© Желязко Костов All rights reserved.
