Недей!
Когато майка
ме родила
на нивата
под синьото небе
измъчена,
щастлива,
промълвила
на сведена над мене
самодива:
Сестрице,
ориси му всичко,
но безразличие -
недей!
Когато пяла ми
приспивна песен
и чакала баща ми
да се върне
от дългия гурбет
във късна есен,
а гърлото ми стяга
скарлатина,
над люлката ми
с болка промълвила:
Вземи мен, Господи,
сина -
недей!
Звънецът весел
на школото
във утрото
когато ме посреща,
един мъдрец
ми шепнеше в ухото:
Момче,
не гледай във стъклото.
Ти можеш да пропуснеш
вънка нещо -
словата на учителя -
недей!
Когато
на Граничната застава
дългът ме призоваваше на бой
и легнал неподвижно
във засада
попадаше беглецът
в окуляра,
а пръстът ми
на спусъка опрял е,
все този глас
ми казваше -
недей!
И вече помъдрял,
с косите бели,
под вежди гледам
малката ми внучка,
прелиствайки
от детството си случки,
а тя в монитора се цели
със геймърската карабина,
веднага казвам и -
недей!
© Иван Христов All rights reserved.
