Неделимост
Замина пак. И времето замръзна.
И стана много тясна тишината.
Луните всяка нощ ме връщат
в очите ти, попили светлината.
Отиде. А ръчицата остана
в душата ми; мъничка, но тежи.
И виждам всяка сутрин рано
как топката ти в ъгъла мълчи...
И гледам необлеченото утре,
в студени истини лежи.
Тъгата от последния ни поглед
в самотния ми изгрев се роди.
Разлиствам всеки миг от добротата,
в ръцете ти невинни дето плува.
А нечий "интерес" и низост жалка
показват куха грижа. И не струват.
Преглъщам отредените вини
и времето, във пулса ми замряло,
и смисъла, от който ни боли,
и който ще превърнем във начало.
© Геновева Христова All rights reserved.
