Недостиг
Достатъчно се правих мъдър
и нито миг не спестих;
раздавах себе си, превръщах
сълзите на дъжда в стих.
Заплитах слънчевите плитки
на многоцветната дъга...
И всеки ден заплащам лихви
за верността си към дълга.
И все не ми достига нещо
на живота да даря!
Събрах пари за две-три свещи:
за заупокойна заря...
Отидоха си няколко приятели.
Но как да ги отпиша днес?!
Над мен небето зрее настоятелно,
А в земята – кости, без вест.
Понякога след залез ги сънувам.
И ме гледат, но мълчат.
Но защо ли ми се струва,
че безсънно ме зоват?
И колко себе си ще нищя –
виси съдбата на конец.
Блажен съм, че не зная нищо
под небесния венец.
© Стойчо Станев All rights reserved.
