Недосънувана приказка
НЕДОСЪНУВАНА ПРИКАЗКА
Токсична мръсна плесен превзе среднощ града.
Прелял – от злост и бесен, талазът на дъжда
разбунената есен обагри във ръжда.
От гърмели разтресен, кварталът удържа.
Светкавица проблесна в сиротните гнезда,
фенера си обеси на кривата греда.
Догарящият кестен из скритата межда
три шепи прах разнесе и никой не видя
как – стенещ и несвестен, изчезна без следа.
С отровен дим примесен – и мракът полудя.
Аз бях безинтересна капчица в прахта.
Заупокойна меса, пришепвайки едва,
не осъзнах къде съм, скована от студа,
Но стонът стана песен, искрицата – звезда.
На коня си понесен, със сребърна юзда,
препускаше – унесен, през тъмното ездач.
нагоре се възнесе – към сипкавия здрач.
И на трески нацепи огромните ведра.
Нощта на меч понесе, мъртвилото раздра.
И дълго страж небесен над къщиците бдя.
А утрото отнесе неверната вода.
....
След трънени въпроси се ражда тишина.
Но тя покой не носи. Заспивай. На-ни-на.
© Валентина Йотова All rights reserved.
