Неистово
Камък, натежаваш ми в гърдите,
защо не мога да те имам ?
В очакване изтекоха очите
и всеки празен час проклинам.
Жажда си - за тебе изнемогвам,
напуква ме желанието-суша,
протягам се... оставам недокоснат,
изстискан, прималял, промушен.
Ковашки чук си - целият ме деформираш,
с движенията си променяш бледите ми форми,
опъвам се, безгласно протестирам,
на чувствата стихийни и поройни.
А те ме тласкат към ръба издраскан,
от чужди нокти и желания,
в борба за теб, за звездния ти блясък,
изчезнали души във пропастта-страдание.
И вероятно мен ме чака съща участ,
но мога ли, успявам ли да устоя
на завладялата ме, сладка лудост,
да те докосна, в тебе да се претопя ?
© Деян Димитров All rights reserved.
