Неизпратено
Бях на девет. Светът бе свиреп.
А домът ми не беше уютен.
И не вярвах, че има и "след".
И не помнех че има и друго,
по-различно от тези стени,
дето нощем ми пречат да дишам.
И мечтаех за майка с гърди,
пълни с обич и нищо излишно.
И мечтаех за майка с сърце,
твърде тясно за всяка жестокост.
Фантазирах за синьо небе
със всевиждащ и чуващ ме Господ.
Фантазирах, а имах стъкла
от онези покритите с щори,
зад които оставах сама
и на себе си само говорех,
че и котките имат душа,
че и може би даже децата.
Ако можех да бъда добра ,
щях да бъда любимка на мама.
Ако можех да бъда красива,
щях да имам реални приятели…
И разбираш ли, мамо, разбираш ли,
колко сбъркана бе дъщеря ти?
И разбираш ли колко е късно
и не искам да бъда поправена?
Затова да не сочим със пръсти,
щом със тебе не се и познаваме.
© Надежда Тодорова All rights reserved.
