Нека идва старостта...
Препънах се в последната си ярост –
Живях ли? Как? Дали добре живях?
Кажи, красива ли е тази старост –
или съвсем безлично остарях?
Превърнат в непотребна сянка,
почти неразличима през деня,
в драперия, във дим, в държанка.
Аз още мога да се променя!
Все казваше - за всичко има време,
за красота, изкуство и любов.
Не е така и, дявол да го вземе,
за този край не съм готов!
Не съм готов, защото още блика
живот във мен - съвсем обикновен,
защото още мога да обичам
и каня те – ела обичай с мен.
Да изживеем оня чуден миг до края,
да ми простиш и аз да ти простя.
да те открия пак, да помечтая –
пък после нека идва старостта...
© Ивайло Цанов All rights reserved.
