Непростимо
Дишай, човеко, че още е рано
къс да си вземе небето от теб.
Казвам ти – има защо да останеш.
Капят сълзите отвън на дете.
Вятърът брули свирепо дома ти.
Стенат прозорците вкупом от хлад.
Всичките погледи в него са матови.
Капки студени в улука валят.
Нужен си. Трябва дома си да стоплиш.
Ласката търси си малко момче.
Още е рано днес мракът да хлопне.
Нищо, че болката в него влече.
Дишай напук и на цялата немощ,
дето вселена е в твоята гръд.
Малко минути, огромно са време,
свивай от пътя, повел те отвъд.
Тук е земята на твоето "имам".
С дом и семейство си тука богат.
Дишай, човеко! Така непростимо
никой не тръгва към друг необят.
© Ани Монева All rights reserved.
