Нещо ми тежи
НЕЩО МИ ТЕЖИ...
На път поех, а нещо ми тежи,
а нещо ми убива нейде в мене...
Нали загърбих наглите лъжи,
нали изтрих жестоките съмнения;
нали посоката така избрах,
че слънце да огрява мойта диря,
нали от злия мрак не ме е страх?
Какво тогава в мен дъха ми спира?
Защо вървя с изтръпнали нозе,
какво у мен ми пречи да се движа?
Заключих с две ключалки и резе
обидите и вчерашните грижи,
захвърлил съм ненужния товар
на старите заблуди.
Нови нямам!
И крача трезвен, уморен и стар...
Но лекотата всъщност е измама.
Илюзии не храня в мен. Почти!
Не си задавам глупави въпроси.
Пристъпвам без надежди, без мечти,
не вярвам.
Камък в пазвата не нося...
А ми е тежко.
Сякаш нож ръждив
забит е в мен.
И ми убива нещо.
Тъй трудно стана днеска да си жив,
когато всеки вятър е насрещен...
Каквото вчера зидах – днес руша,
а тежестта в гърдите ми ме смазва.
Нима си ти?
Нима си ти, душа –
ръбата, хладна, като камък в пазва?
Нима у теб, душице, насъбрах
съмнения, заблуди и въпроси?
Нима заключих в теб лъжи и страх,
нима на път със себе си ги нося?
Изглежда е така.
И ти у мен
си като стар товар – ръбат и тежък –
и с теб е труден сивият ми ден...
Но как, душа, сред път да те зарежа?
Ще крачим двама!
Може да тежи,
но в своя път без теб, душа, не мога.
Животът е заблуди и лъжи,
животът е проблеми и тревоги,
но с тебе тръгнах в младите си дни
и даже този път да е измама,
до край, душа, със мене остани.
Където стигнем – нека стигнем двама!
© Валентин Чернев All rights reserved.
